" Обичам децата и начина, по който откриват света
и отстояват себе си и вярвам, че
родителстването е мисия,
чиято главна цел е да помага на децата 
да се развиват свободни и да избират себе си." 
/източник: http://dyslexia.start.bg/article.php?aid=9795 /

Копирах за вас:

"На вече порасналия ми син

            Ръцете ми заети бяха през деня Не можех да играя или да ти почета; Когато молеше и канеше ме ти, За теб минутка аз не отделих. Днес кърпих дрехите и сготвих, 
            после прах, ти дотърча с рисунка
            и със весел смях, и каза: „Мамо, Виж каква шега?" Аз рекох „Синко, чакай малко, не сега" Внимавам хубаво да те завивам, Молитвата като си кажеш, и излизам, на пръсти отивам 
            лампата да загася ... А трябвало е още миг да постоя.   Животът кратък е, годините летят
            и изведнъж – момченцето пораснало е
            и е вече мъж. Не е край теб с молбите си безкрайни И не споделя скъпоценните си тайни. Албумите с картинки са прибрани, Игрите до една са изиграни. Молитвата вечерна, целувка за нощта Това са вече минали неща.   Ръцете ми, заети постоянно, сега притихнали стоят. Тъй бавен, муден, празен е денят. Да можех да се върна и да сторя Ония нещица, които искаше ти с: 
            „Мамо, моля!
                                   / Неизвестен автор /"



и още:

" Докато те гледам как спиш

Скъпо мое дете, промъкнах се в стаята ти,
за да поседя при теб, докато спиш, да погледам
как гърдите ти се повдигат и спускат. Очите ти
са затворени кротко, а меките ти руси къдрици
обрамчват ангелското ти личице.
Само преди няколко секунди, докато се занимавах
с разни сметки и документи в моята стая,
ме връхлетя непреодолима тъга при спомена
за събитията от деня. Не можех повече
да се съсредоточа върху работата си и затова
дойдох да ти поговоря, докато спиш.
Сутринта бях много рязка, защото
се мотаеше и обличаше бавно, казах ти
да престанеш да се туткаш. Скарах ти
се, че не си сложил на място купона си
за обяд, а на закуска ти хвърлих за
десерт неодобрителен поглед, защото
разсипа храна по ризата си. -      Пак ли? - въздъхнах аз и
                                       поклатих глава. А ти ми се усмихна глупаво и рече:
-      Довиждане, мамо! Следобеда аз говорех по телефона, докато ти
 си играеше в твоята стая, пееше с глас и
си ръкомахаше, а всичките ти играчки бяха
подредени в бодри редици на леглото.
Махнах ти раздразнено с ръка да пазиш тишина
и да престанеш да вдигаш толкова шум и продължих
 още цял час да говоря по телефона.
- Веднага върви да си учиш уроците – изкомандвах
по-късно като фелдфебел. -  И престани
да си губиш времето.
 - Добре, мамо - смирено рече ти и веднага седна
на бюрото с молив в ръка.
Оттам нататък в стаята ти беше
тихо. Вечерта, докато работех
на бюрото, ти се приближи неуверено.
- Мамо, ще четем ли приказка довечера?
– запита ти с искрица надежда в гласа.
 - Не, тази вечер не - рязко отвърнах аз, -
стаята ти на нищо не прилича!
Колко пъти трябва да ти напомням?
Ти се изниза набързо с наведена глава,
а по-късно надникна иззад рамката на вратата. - Какво има пък сега? - попитах с раздразнение. Ти не каза нищо, само изтича при мен,
метна ръце около шията ми
и ме целуна по бузата.  - Лека нощ, мамо, обичам те - каза ти и ме стисна здраво.
И след това си отиде, също така
бързо както се появи. Аз останах дълго време
да седя с поглед, вперен в бюрото, и чувствах,
че ме залива вълна от срам. В кой момент бях
изтървала нишката на деня, питах се аз,
и на каква цена? Ти не беше направил
нищо, за да ми развалиш настроението.
Ти си беше просто дете, което расте
и се учи. Днес аз се изгубих в света
на възрастните, изпълнен с изисквания
и отговорности и за теб не ми останаха
никакви сили и енергия. Днес ти беше мой
учител с порива си да изтичаш и да ме
целунеш за лека нощ, дори след трудния
ден, през които трябваше внимателно
да ходиш на пръсти около мен,
за да не си навлечеш гнева ми.
Сега, като те гледам да спиш дълбоко,
иска ми се денят да започне отново.
Утре ще се държа със същото разбиране,
каквото ти ми показа днес, за да бъда
истинска майка - която да те посрещне сутринта
с топла усмивка, с насърчителна дума след училище,
с интересна приказка на заспиване.
 Ще се смея с теб, когато се смееш
и ще плача, когато ти плачеш.
Ще внимавам да не забравям, че си дете,
а не възрастен и ще се радвам
на ролята си на майка. Твоят несломим
дух ме трогна днес и затова идвам
при теб в този късен час, за да ти
благодаря, дете мое, учителю
и приятелю мой, за подарената обич."                                                  /Даян Лумънс /

 

Как обичаме децата си? Обичта ни свързана ли е с доверие към тях, с уважение и зачитане на техните интереси? Всеки от нас ще си отговори сам на тези въпроси, но нека го направи искрено и ако отговорите
 не му харесат, да не оставя нещата така.

Защото:

" Да обичаш често означава да можеш да дадеш свобода. Да се вслушваш в гласа
на детето и да му помагаш да следва
 собствените си желания. "

..." Да обичаш често означава да можеш да дадеш свобода. Да се вслушваш в гласа
на детето и да му помагаш да следва собствените си желания. "
Светъл и хубав ден ,усмихнат и по детски щастлив !

Много хубаво като за начало на нова седмица!

Мамите миришат на цунки и букви..."
Данаил - по време на приказка за лека нощ

"Кога ще ми посветиш стихотворение?"
Данаил - на 17 г.


Свърших приказките, почнах притчите -
синът ми расте.
Учим се един друг на обичане -
дете до дете.
Написал в профила си: "Обичам мама." -
кратко представяне...
Чета го, плача и ставам голяма,
дъхава, сламена!
Бях му родилката, днес съм родина -
от кръв до праг
пътят е жилав...
Ние го минахме в тръс и зиг-заг.
..Учим се един друг на прощаване -
той мене повече -
крие сълза, от прах корава
в горното джобче.
Горното, лявото, пълното с тупкане
и трудно дишане -
мамите вече на цунки и букви
не миришат...
Мамите бъркат като децата,
губят се в тъмното -
добре, че има ръчичка свята -
да ги завърне.
...Свършиха притчите,
почвам с прането да ти говоря -
ако не се изпират лекетата -
ще го повторя...
Важно е ризата да е чиста,
с вятър в ръкавите!
Другото са секретни истини
за лесни брави.
...Мога сто тома стихотворение
да ти напиша -
ще го направя с кръв,
вдъхновение
и трудно дишане.
Туй е бонбонът за лявото джобче,
малка бабунка -
стига ми в буря да ти е копчето...
Буква.
И цунка.


Мая Дългъчева

а все не можем, бързаме, работим, за да ги изпуснем от живота си. Милите ни деца. Наистина е трудно да си родител. Благодаря за прекрасния постинг, очите ми се насълзиха, като виждах себе си в написаното, така необходимата МАМА, която вечно няма време. Усмивки от мен и спорна седмица!

са щастието ни!

Повечето хора искат да са добри, но защо така късно разбираме
как можем да сме такива.
Твоят постинг ни връща към доброто.
Сърдечен поздрав!

Taka e, всичко е така. Въпроса е да се разбере по-рано:)
Привет!:)

Ние все се стараем да бъдем перфектни и може би с упреците и забележките грешим, както и не оставяме децата ни да грешат, за да се научат. Така, както и ние се учим от своите грешки, смятайки, че щом сме големи хора, ни е простено. А толкова малко трябва ... една усмивка, един час без работа, но с усмихнатото ни дете - ние ще бъдем щастливи, а малката душа ще ни покаже какъв е раят за нея!
Дано ме разберете правилно и дано всички родители и деца са щастливи!:)))

МНОГО МЕ ВПЕЧАТЛИХТЕ !...

:)))

Радвам се, че си тук и ти харесва!!!!!