Поспрете за миг, отбивайки се тук,
 за да се потопите
в света на Калина Костова 
чрез нейните стихове!

* * * * * 

/ рисунка - Даяна Видова/

Време е... Време е.
За всеки миг,
забравен в шала.
За пръстите,
докосвали едва
цвета
в илиците на ризата.
В писмата за дъжда.
В цветята от градината,
с напразната мечта
да са букет.
Време е.
За капките,
пресекли пътя
на златната река
от дълги фарове.
Време е.
Да си отрежем светлина
от всяка сбъдната дъга,
описала момент
в живота на махалото.
Време е.
Да споделим с очи
секунди в залез.
В прозореца отвън
да скъсаме
афишите за дъжд.
И да отключим в себе си
вратата,
с ключа,
останал под
изплаканата изтривалка
на душата.
Време е.
Да скрием миналото
в снимките
и да го отразим в сега...
Не е достатъчен часовник.
Само.
А трябва и ръка.
Която да го пренесе.
И затова...
е време...

* * * * * 



* * * * * 
Пътеки... от един следобед  Има пътеки, почти забравили
на детството за босите крака,
с коприва, в сянката си скрила
поне по спомен, още жив,
от тяхно лято...
Ако изстинала от слънце нощ
от дрехата на ярък август,
отрони песъчинка в паметта
и тишината чуе песента
от бързала река в съня,
и шум на вятъра в камъш,
очите ще потърсят в тъмнината
отрано стъпки на зора в стъклата.

Има пътеки, които знаят за къде отиваш,
щом си разгърнал тяхното начало.
Там, още, от пепелта по ходилата, пари
и камъните спъват, както някога,
безгрижността под ризата,
на вятъра.
Върбите и тополите са същите,
запомнили не само моите години.
Водата между двата бряга тича.
Все така. Надолу. Друга.
Заслушвам се...
Дочувам приказката...
на душата... същата...
и чиста, и дълбока...
плавна, закачлива, шумна...
прошушната с понесените,
усетили вика на есента листа...
гальовна, бърза...
замислена за същината на това -
защо се движи в сянката
на двата бряга...
откраднала от вечността
на камъните, скрили дъното,
застиналите с времето въпроси...
и тайната на няколкото лъча,
избягали с лика на слънцето,
за шепа от прохлада...
Има пътеки, които пазят в нас
проекцията на годините.
И винаги ще срещаме по тях
началото.
Дори да сме почти накрая...



* * * * * 



* * * * * 
      Message Personel

Не си отивай никога... Особено така. Без думите. Които винаги говорят. Защото липсва срещата на погледи, в огромното море с живот, захвърлени да плуват, да търсят своите разпятия, наричани съдби... Не си отивай никога... не мога да изпратя вечерта извън душата си да спи, без да последва твоята по стъпките, без да върви до спирката, в трамвая, да изкачи етажа, да се огледа в тъмното око на чашата ти с вино... Не си отивай никога... аз имам още дни, в които да излъчвам с теб живот, да казвам мълчаливо думите, които знаеш, с които ме познаваш и мен откриваш по дъха им... Не си отивай никога... Ръцете осъзнават голотата, ако намерят пред вратата заключената сянка на онази дума – липса. Не си отивай... А тръгнеш ли, вземи душата ми... тя, без това, което в мен от тебе пази,  не ми принадлежи...

* * * * * 


* * * * * 
  

Когато    Когато остарееш
и дните ти
започнат да приличат
на въжета,
завинаги завързали брега
за твоя мостик.
Когато никой няма
да почука на вратата ти,
защото двете ти ръце
ще си разделят
само жаждата да галят.
Когато остарееш
и си готов
да изречеш в безкрая
“аз”,
но то достига винаги
до погледа на непознати.
Когато ябълката в купата
ти спомни
за разцъфналите пролети,
а сребърните ти коси -
за всичката любов
на лятото
край извори…
а само аз…
Когато остарееш,
ще дойда като облак,
ще завъртя кафявата си рокля
с бели капки под ръката ти,
която в такт ѕ
държи лъжичката за захар,
ще чуя името ми
как ще се изплъзне от очите ти
и лекичко, съвсем сама,
ще се отрони
най-голямата сълза за мен.

Ръцете ти и в този ден
ще сложат на перваза
саксията с гардения.
Шумът от гарата
с препускащите бързи влакове
ще следват други стъпки по перона.
А ти ще връщаш бавно
лентата на спомена…
когато остарееш. 

* * * * * 



* * * * * 
Врата.
 
Врата.
Към вътре и навън.
Зад нея винаги
за другите е сън.
А вън –
сънят е само смисъл
как да запишеш
преживяното.
Врата.
Затворена, заключена,
открехната, преграда.
Измислена да защитава.
А с времето –
разделя, прикрива,
мълчи със стаята,
загърбва.
Врата.
Изпиташ ли пред нея страх,
недей отваря,
може би крие вход на ад.
Но ако заговори в теб копнеж,
я отвори,
навярно вътре е надеждата
или
врата,
която е последна
и води до отворения свят,
към онзи,
откъдето сме дошли,
към онзи – без преградите.
Ако не си видял вратата?
Ако не си се питал има ли я…
Тогава?
Тогава - измисли я... 

 
  * * * * * 



* * * * * 



Накъсани стихове... от градината, където.....

***
Косата е посипана със скреж,
а някъде отвътре е сезона лято...
липи ухаят с най-упойващите аромати,
изпращат поздрави със своя дъх
на нашите души,
а времето ще прецъфти във цветове
и пак ще има дни за всеки...

***
Дали не
остарява
времето, тъй както тича?
Обича ли?
Листата мигове
не са ли вече
антики за цветовете от секунди?

***
Крепостта
руши я само времето
и бурените на забвението в
летаргия приспиват
акустиката в залата за срещи...

***
Отлитнаха, сами,
така решиха,
като безмълвен сън в
реално време,
останал
в кутия за загадки,
емблема
на носталгията ни...

***
Отново е време, наречено
бреме, по-скоро - живот.
Или е различие, дали безразличие?
Чудашки въпрос...
А старите мигове, слизат по стълбите...
Морето си търсят, мечтаят за новите...

***
Зората в зов се
аленее, в
криле на птица бавно се
разтваря,
а после
тънко се повтаря по
крайче на
око...

***
Задушно е.
А тъй
далече ми е
съкровеното...
Тревожно в
ъгъла се
крие от
лошите
очи и
тъй
отваря погледа за друго.

***
Ценя
елегантното,
леко
удобното
влизане
край заспали
Атласи...
Тръбачите за
идване нека
да пазят звука си,
а той да е котешка лапичка,
възглавничката й
атлазена,
мълчанието й,
а утре
тръгване едно да няма как да
изненада никой...
ясно и
премислено да се
реди
една
поема,
рими в
амфибрахий,
тема за
известното изгубено...



***
Пусто. Вятърът гони сам себе си.
Разгръща дрехите, облекли хората.
Естетика на суетата търси.
Драма с думи дълбае душата.
Мигове. Толкова кратки, че пълнят
един силует, на открития път,
не веднъж се отварял пред мен
да ме вземе със себе си... 



Повече нейни стихове можете да намерите тук:

http://inamayi.blogspot.com/

http://inamay.blog.bg/

 http://www.liveinternet.ru/users/inamay/




 
 

Поздрави за подборката.
Валя

Блогът ти е един приказен свят:)
Поздрави!

Нежни стихове...
Благодаря ти!
Ася

И невероятни , мъдри стихове .

Иве, много са хубави !Поздрави и за двете ви !
Благодаря за споделеното!
ХУБАВА ВЕЧЕР, МИЛИЧКА! Прегръдки !:)))

Хубава вечер, приятелю!

Винаги се радвам, когато моят избор Ви хареса!
Усмихната вечер, макар и дъждовна при нас !!!!!

"Не си отивай...
А тръгнеш ли, вземи душата ми..."
Светла вечер!... :))

не ми принадлежи..."
Чудесно е нали!?!?

Добра да е вечерта ти, Марине!

Нежни стихове и лека музика... Благодаря!
Хубава и лека вечер!:)

когато се отбиеш тук.

Хубава вечер!

Четях я с удоволствие.
Би ли ми посочила източника на снимките? Нейни ли са всичките?
тий като съм ги виждала и в други.Последната снимка я има на видеоклип, отпреди години:) За комп.графиките също се интересувам, тъй като познах нещо и от там.Двете снимки с жената на морският бряг са ми непознати, допускам ,че са на авторката, или и те са от нета?
Поздрави!:))

Съжалявам, че преди време Калина Костова / http://inamay.blog.bg/
и няколко мои приятели решиха да не пишат повече тук, в блога.

И моля я, да ми прости, че макар да е в моя блогрол все забравям да я навестя в новия й дом.
Винаги е оставяла топлината си в коментарите при мен.
Обичам те, Ина!

:*
фея

Хубави са стиховете на Калина Костова!
Поздрави за теб за прекрасния постинг!

Радвам се, че се отби!
Снимките са подбрани от нета, а графиката е на една моя ученичка.
Поздрави!

Радвам се, че си тук и изразяваш така силно емоциите си.

С удоволствие чета твоят блог! Изборът ти е страхотен!:)

Идвай пак :)))!

Музика и стих в единство...

Главната заслуга е на авторката, аз само ги представям.

Потапям се в друг свят когато чета подбраните ти стихове.Благодаря за удоволствието.

че си тук и одобряваш избора ми. Удоволствието е мое, благодаря!

Прекрасни стихове,чудесен постинг !
Поздравления !!!